Александър Симов в ПИК и "Ретро": БСП е с избити зъби и рани. Но не я отписвайте!
ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Eдва ли някой някога е очаквал в инфарктна нощ на изборни резултати БСП до последно да се поти дали ще запази третото си мястоq или ще бъде пометена от градското дясно, което като старче с лифтинг, прекалило с виаграта, се е изпълнило с нови сили и политическа мощ. Но точно това се случи в горещата нощ на 11 юли. БСП остана трета, но само няколко сантиметра я деляха от доста голям срив и исторически най-слабото си класиране на парламентарен вот. Много анализатори коментираха този факт. Общественото пространство се изпълни с бял шум, както се получава винаги, когато се анализира социалистическата партия. Чуха се думи за окончателен залез, за превръщането на БСП в треторазредна сила, за маргинализацията на левицата и отпадането ѝ завинаги от големите състезания. Мнозина дори започнаха да се питат дали това не е системна криза на БСП. Тоест дали не се осъществява най-накрая мечтата на всеки десен политолог, който от три десетилетия насам мечтае за зануляването на левицата, за изтичането на социалистите в канала на историята и пълното им заличаване от политическата сцена.
Честно казано, откакто съм жив, слушам такива пророчества, прокоби, мелодраматични съскания и жалване. БСП определено има проблем, БСП определено минава през криза, БСП определено не е в цветущо състояние, но по никакъв начин не можем да диагностицираме заболяването като фатално. Заради това в името на оцеляването на здравия разум и смисъл е полезно да открием какво точно се случи на изборите на 11 юли и ще може ли БСП отново да се завърне на терена на победата и виталността. Въпросът изобщо не е маловажен, защото той отива отвъд отделната партия до сърцевината на политическия модел и промяната, която се случва пред очите на всички. Виждаме възхода на нови партии, на телевизионни образи, които са си въобразили политическа вечност и заради това е полезно да се попитаме – отива ли си последната голяма партия, онази, която единствена оцеля от началото на прехода и все още продължава да тормози съня на шамани, анализатори и талибани?
Истината е, че изборите на 11 юли са абсолютно продължение на сюжета от 4 април. БСП идентифицира част от големите си проблеми още след изборите преди няколко месеца – лошо състояние на местните структури, медийната бомбардировка върху нея, перманентните вътрешни кавги и разправии, стигащи до истинска телевизионна вакханалия, но истината е, че партията не разполагаше с политическо време да поработи върху тях. Събитията в държавата се извиха като торнадо и никой нямаше време да се занимава със себе си. Парламентарната въртележка се извъртя като едно мигване на очите и още преди някой да има време да се опомни, се оказахме на прага на нова предизборна кампания, в която социалистите влязоха с всичките си проблеми, част от които можеха да бъдат закърпени, но не и да получат окончателно решение.
Истината е, че в последните 4 години БСП е подложена на невероятна медийна екзекуция. Върху нея постоянно се сипеха тежки заглавия, подмолни интриги, кафяви анализи и невероятна злост. ГЕРБ бяха впрегнали невероятна мощ в разправата си с левицата като единствената сила, която никога не се подчини на статуквото и не изви гръб пред него. Но колкото и да ми се иска, не медиите са виновни за проблемите. Тях левицата си ги носи отдавна, а точно те я направиха уязвима на атаките и постоянния артилерийски обстрел. И колкото да им се иска на много „доброжелатели“, проблемът на БСП съвсем не е идеологически. Дори напротив – в последните няколко години БСП направи драматичен опит да е партия в съзвучие със своите програмни принципи. Партия, която не допуска компромиси с идейния си заряд и има силите да започне битка със задкулисието в самата нея. Но това се оказа крайно недостатъчно, когато залогът на политическия процес стана свалянето на Бойко Борисов. Левицата така и не успя да излъчи сигнал за истинска сила към обществото, а избирателите търсеха точно това. Фигура, достатъчно мощна или поне натоварена с очакванията за мощ, която да разтърси черния Мордор на ГЕРБ и да разсече пъпната връв, която свърза тази партия в държавата с корупционна сила и ярост, непознати през последните 30 години. Точно тук се оказа основният проблем на БСП. Партията отново и отново бе тикана към вътрешнопартийните си проблеми до момента, в който заприлича на гигант, който се взира единствено в пъпа си. В мига, в който всички останали говореха за разграждането на ГЕРБ, БСП не успя да се отърси от собствените си проблеми и никой не чу нейните послания или програма. А и от един момент нататък вече нямаше значение какво се говори, защото изплува партията на мълчанието, която с цунамито на поредно чудо помете традиционните разбирания за политика и възцари чалгата като основен фактор в политическия процес. Пред очите на цялото общество политиката се сведе до статуси във фейсбук и четене на конско от телевизионния екран, а в една страна, изтормозена от локдауни и нулева помощ, това се оказа напълно достатъчно.
БСП беше ударена и от една огромна медийна подмяна – „новопоявилите се“ партии (слагаме прилагателното в кавички, защото е повече от абсурдно да наричаме нови лица, които дефилират на сцената от почти самото начало на прехода) пришиха левицата към статуквото. Тази подлост имаше тактически заряд. За да заявят претенция за целия протестен вот, „новите“ партии се нуждаеха от изчегъртване. Уви, не на ГЕРБ, а на единствената партия, която четири години съвсем самичка водеше битката срещу Бойко Борисов. Това е истината. В битката срещу ГЕРБ БСП нямаше никакви съюзници. По това време Слави Трифонов още разказваше мръсни вицове по телевизията, Мая Манолова беше омбудсман с гласовете на Бойко Борисов, а „Демократична България“ лижеше рани от мелодраматичното си участие във втория кабинет на Генерала. Присъствието на БСП като ярка сила постоянно щеше да напомня на тези одиозни фигури, че те не са докрай легитимни, че те до един са записали в своите биографии колаборация с ГЕРБ. И заради това спецоперацията беше проведена масирано. Така БСП беше принудена да се отбранява и на този фронт. Изведнъж логиката на политиката в 45-ото Народно събрание беше сведена до това левицата да бъде маргинализирана, натикана в ъгъла, унижена и унищожена морално. Не смятам, че този опит беше успешен, но той също тежко засегна БСП.
Тази кампания беше по-особена с това, че две от новите партии – „Демократична България“ и „Изправи се. Мутри, вън“, изляха огромно количество финанси в нея. Магистрала „Тракия“ беше осеяна с билбордове на Мая Манолова. Областните градове също бяха залети с нейния лик. Абсолютно аналогично и много скъпо беше положението с ДБ. София посиня от техните плакати, листовки и транспаранти. Човек не можеше да си пусне клип в ютюб, без оттам да изплува Христо Иванов. А в традициите на свръхлидерските партии всеки кандидат от тези формации задължително се кичеше със снимка със своя лидер. Това са партии, ориентирани около няколко личности, от които доста политически паразити смучат харизма и легитимност. Формацията на Слави Трифонов също разполагаше с немалко пари, за да транслира своите послания. И БСП трябваше да се изправи срещу такава сплав от пари, наглост, арогантност, корпоративен вот и телевизионни обещания.
Не ме разбирайте погрешно – това не е опит да пишем индулгенция на левицата. Но това е обективният политически фон, на който се разиграха новите избори. И още от самото начало беше ясно, че битката на БСП на тях не е за победа, а за оцеляване. Защото в историята има и такива мигове – в които трябва да стиснеш зъби, да влезеш в обречено сражение, защото това е единствената логика на автентичните партии. И БСП успя да устои на целия този железен юмрук, който се беше насочил към нея. Да, тя излезе с избити зъби, рани по челюстта и много контузии, но успя да издържи на масираната бомбардировка. И така спечели малко време да поработи върху себе си, да стегне своите структури, а и да промени начина, по който прави кампании, защото е повече от очевидно, че времето е мръднало напред. С методи от XX век, вече не може да се кара в XXI.
Факта, че БСП не е в предсмъртно състояние, можем да потвърдим с кратко връщане в история. През 2014 г. левицата отново беше в подобна агония. След правителството на Пламен Орешарски и цяла канонада от грешки БСП беше пратена в глуха опозиция. Тогава пак се явиха същите тези политически врачки, които като черни врани обичат да вещаят смърт и разрушения. Но БСП събра достатъчно сили и само две години след фаталните избори успя да зададе дневния ред на страната и да постави нови акценти в политически дебати. Тази нововъзродена енергия най-ясно си пролича в кандидатурата на Румен Радев за президент. На следващия вот БСП вече беше в различно състояние.
Припомням всичко това в името на обективната истина. БСП не стигна до днешните проблеми заради идеологически проблеми, а защото не успя да постави своите теми като водещи в обществото. А след като ги нямаше, се оказа, че биографията на единствената дисидентска партия просто не е достатъчна. Смятам, че левицата ясно осъзнава това. Дори в рамките на бурното 45-ото Народно събрание тя събра сили и се окопити, за да предаде няколко политически урока на новите партии, но бързането към предсрочни избори попречи на това тя да влезе в истинска биткаджийска форма.
Въпреки това обаче на фона на днешните политически бурлески БСП продължава да бъде единствената формация с ясен план за промени. Пред очите ни някой се опитва да направи римейк на НДСВ от 2001 г., а трябва ли да ви припомням, че в онези години (поне в началото) БСП пак беше наказана от избирателите. Едва когато се видя, че царят е една картонена фигура, избирателите тръгнаха да търсят истинска партия, която да реши проблемите по друг начин. Така сме и сега. Днес един глас от телевизора се опитва да диктува новите процеси, да спуска странно правителство и да извива ръцете на всички. Точно в такива мигове е необходима истинска лява партия. Защото пушилката ще отшуми, Слави Трифонов ще бъде намразен и пак ще трябва някой да чисти след Чудото. Тоест – не отписвайте БСП. Нейната историческа роля винаги е била да връща здравия разум след телевизионните лудости.
Познато, нали?
